жустин пикардия разкрива истината за младежта на емблематичния дизайнер преди да стане легенда. прочетете историята по-долу и след това вижте изключителните илюстрации на шанел от карл лагерфелд.
от жустин пикардия,
списание харпърс базар
но много други неща са скрити, на стотици мили от улица камбон, в обазин, отдалечено цистерцианско абатство от 12 век, високо в хълмовете на корез, където характерът на габриел е оформен от монахините, които я отглеждат. шанел никога не забравя годините си в обазин, където живее между 11-тата и 18-тата си година, в дом за сираци, управляван от сестрите на конгрегацията на свещеното сърце на мария. нейният баща, безотговорен амбулантен търговец, винаги в движение, оставя трите си дъщери там след смъртта на майка им от туберкулоза и изчезва завинаги.
монахините, които все още живеят в обазин са по-заети с почитането на бога, отколкото да посрещат модни журналисти, все пак бяха достатъчно любезни и ми позволиха да ги посетя, като спазвам техните правила за мълчние и молитва. габриел идва тук с двете си сестри, през февруари 1895. пристигнам по същото време на годината, горчиво студен сезон, когато зимата все още не е разхлабила хватката си върху планината. само няколко от монахините са останали, а сираците отдавна са изчезнали. въпреки това техните общежития са останали недокоснати - железни детски легла наредени до белите стените, а над леглата висят разпятия.
тук вървях, съзерцавайки какво означава да бъдеш отхвърлен, в търсене на сърцето на шанел. вътре в абатството, сама в залеза на зимата, прекарах часове, взирайки се в детайлите на средновековни стъклописи - мистериозна геометрия, която изглежда зловещо като известниото лого с две ‘с’. след това се изкачих по тъмните стълби отвъд олтара, по дълъг коридор, който се спуска по дължина на манастира, в които средновековни монаси са редили сложни мозайки от звезди с пет лъча и листенца - квинтесенция на проектите на шанел.
когато напуснах обазин, не намерих чудотворно решение за нещастието, а изпитвах дълбоко съчувствие за това, което шанел може да е научила там. след като е изоставена, тя израства в атмосфера на силно изразен аскетизъм, където молитвата и наказание съществували рамо до рамо. в обазин се е научила да шие, което и помага да си намери работа като шивачка в един провинциален град. но също така тя е уловила суровата красота на нейното обкръжение и го трансформира в хода на кариерата си в нейн подпис. в черно-белите одежди на монахините се проявяват в сдържаната, но и феерична мода, така характерна черта на шанел. техните броеници, кръстове и вериги са преобразени в перли и бижута, които са по-значителни, от самите аксесоари.
освен това, шанел също показва героични качества, които я правят толкова успешна: прозорливостта да превърне черното, цвят на траур, в символ на независимост, свобода и сила и смелостта да продължи да работи, дори когато любовта я предава. тя също не е безгрешна, разбира се, както и всички завладяващи герои: твърда и безмилостна и в грешка понякога, както монахините, които са я възпитали. но тя също така е уязвима достатъчно, за да скърби за тези, които е загубила и е вярна към мъжете, който са я остави, включително баща й, когото никога не вижда отново. къде ли е отишъл той, или поне в приказката,която разказа в зряла възраст (една от многото истории, които изграждат толкова много слоеве на мита)? за америка, обетованата земя, за да намери късмета си. не е стигнал до там, разбира се - пътят му е приключил в неизвестен пиянски бар на селските пазари. но дъщеря му стига, и америка й аплодира, от бряг до бряг. излизайки от дебелите стени на сиропиталището, през париж по целия път до горен манхатън и холивуд хилс, габриел шанел показа, че една жена не трябва да се определя от мъжете, които я желаят и изоставят. защото в края на краищата, шанел е изцяло нейно собствено творение, което търси съвършенството в моделите си до най-последния ден от живота си.
